Помня деня, в който разбрах, че боговете ни мразят. Иска ми се да ви кажа за спокойния син цвят на небето, песните на птиците, смеха на играещите деца и целувките на слънцето по кожата ми. Но не мога да го направя. Иска ми се да можех да кажа колко тъмен ден беше. Черни облаци, надвиснали над нас, дъжд, падащ като хиляди игли, и вятър, пронизващ прозорците. Но и това не мога да направя.

Не беше ден, за който бих мислела повторно. Небето беше грозно сиво, сякаш някой го беше замазал с четка. Буболечките бяха твърде мързеливи, за да ни досаждат, и вятърът не ни благославяше с присъствието си. Не беше достатъчно студено, за да извадя одеяло, но не беше и достатъчно топло, за да облека рокля. Времето беше спряло, и всичко беше неподвижно. Всичко, освен дълга колона от мъже, маршируващи по пътя извън града.

Единствената причина да помня за този проклет ден.

Всичките облечени в износена броня, движеха се бавно, дори се влачеха. Единият крак пред другия. Без бързане. В противоречие с всички приказки и легенди, на които се бях наслушала, не усещах никаква гордост и слава, гледайки колоната от метал и плът. Не можех да усетя нищо, освен глътка скръб заседнала в гърлото ми, която не можех нито да преглътна, нито да изплюя.

Бронята им не блестеше под слънцето, никой не пееше песни за смелост, и малките момичета не хвърляха розови листа над тях докато минаваха. Зад тях оставаше само облак от прах, потъпкана трева и град с насълзени очи.

Това беше денят, в който мъжът ми замина на война.