“Имаш ли против да тръгнем по-рано?” - попита ме Рорик.

Отне ми момент да разбера. Исках да остана, да се забавлявам и да изтанцувам последните песни от празненството, но не можах да го карам да преживява това. Арон ми хвърли тревожен поглед, но аз му кимнах в отговор. Всичко беше наред.

„Никога не съм си го представял по този начин” - каза той, докато вървяхме към вкъщи - „Това е… Това е ад, Аня.”

Той спря за момент.

„Не мога да го опиша с думи. Не можеш да си представиш омразата и хаоса. Това е като горски пожар, когато започне, и аз също бях уловен в него. Нещата, които направих…” - каза той с треперещ глас.

“Не можех да повярвам, че аз съм направил тези неща. Държах два камъка, с които току що бях размазал главата на някакво момче. Погледнах надолу и видях само кървавата каша, в която се бе превърнал черепа му. Беше неразпознаваем. Повърнах до тялото му и паднах на земята, просто се надявах да свърши. Боят продължаваше около нас, чувах виковете. Видях меч на земята до мен, но нямах сили дори да стисна дръжката. Просто чаках. Потънах в калта и се облегнах на момчето или каквото бях оставил от него. Видях Горан, овчаря, лежеше на няколко крачки от мен с вътрешностите навън и се опитваше да извика за помощ. Просто го гледах как издъхваше… Дори не можах да стана…”

Продължихме да ходим, а аз не можех да събера думи, за да кажа каквото и да било. Казват, че езичниците ще отидем в ада, но Рорик вече е бил там.

“Иска ми се да ти кажа, че разбирам, но не мога. Никога няма да мога. Виждам колко те боли и това е наред. Знам, че те кара да се мразиш. И това е наред. Кара те да пожелаеш да не се беше случвало, но едновременно с това съм сигурна, че има нещо в теб, което се радва, че се би и, че можеш да споделиш болката на приятелите си.”

“Убих хора, Аня. И не съм същия от тогава” - каза ми Рорик.

“Не трябва да си” - отговорих аз.

“Не съм горд от това, което съм. Иска ми се да бъда като хората, които просто… забравят. Гледай Богдан. Работи по къщата си, откакто се върнахме. Следващия път сигурно ще си построи и плевня. Аз не мога да спра да мисля за войната. Всеки път, когато затворя очи, го виждам. Разбитото му лице… Не мога да спя, аз…”

Продължихме да вървим в тишина докато не влязохме в къщата.

„Трябва да е било ад и за теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, Аня. Всяка нощ се чудех дали си в безопасност тук сама. Когато видях момчетата, които познавам мъртви, със стрели стърчащи от гърдите им, първата ми мисъл беше за теб. Дали някой те е наранил докато ме няма. Обичам те. Не знам как ще се справя следващия път…”

Аз също го обичах. Него и всичките му демони. Той се опитваше да живее, а аз се опитвах да го приема. Но думите му отекваха в умът ми. Следващия път. Знаех, че каквото и да имаме, няма да продължи завинаги. Това лято тъпаните на войната отново започнаха да бият и Рорик трябваше да танцува в ритъма им.

“Как се казваш, момче?” - попита го един от войниците докато организираха строя.

“Рорик”

“На кого си?”

“Ничий”

“Как се казва баща ти?”

“Нямам такъв”

“Е, това е семейството ти сега. Вземи меч и едно парче броня, каквото си избереш. Само едно. Трябва да има за всички. После влизай в строя”

В един горещ летен ден, колона от мъже тръгна от селото. Невидима сила мина през къщите ни и повлече бащите ни, братятя ни, мъжете ни. Всички гледаха назад и държаха ръцете ни малко по-дълго, с надеждата да се отърват. Но накрая всички се подчиняваха на волята ѝ, навеждаха глави и тръгваха. И този ден ще запомня.

„Върни се при мен!” - извиках.

„Ще се върна. Обещавам.” - каза той и вложи всичката си сила в усмивка.