Есента даде път на зимата. Когато Рорик тръгна взе каквато топлина бе останала в селото със себе си. Поне моята. Идания имаше Богдан, за да я топли в студа. Дори Арон намери някоя наскоро овдовяла жена, с която да споделя огнището си. Това не беше война и не беше техен дълг да се бият, за това избраха да останат. Нещо в мен ги мразеше защото не бяха с него.

Рорик беше сам. Аз също и това правеше бремето по-тежко за носене. Хората се смееха на пазара и ме поздравяваха с усмивка, но аз не се нуждаех от усмивките им и не можех да гледам щастието им. То ме отблъскваше.

Останах у дома, където можех да гледам през прозореца в тишина. Където никой не можеше да ми каже, че всичко ще бъде наред докато държи човека, когото обича за ръка. Където не можеха да ме питат колко време остава до завръщането на Рорик. Мислех си, че ще свикна с това когато ми се случва за трети път, но грешах. Топката в гърлото ми беше там както винаги. Ума ми плетеше всички възможни сценарии и изпадах в паника само при мисълта за някои от тях. Студената тръпка по гръбнака ми беше единственото постоянно присъствие в житоа ми. Мислех си, че съм подготвена и ще го изживея отново, но грешах.

Никога няма да забравя дена, в който ми казаха. Беше валяло сняг няколко дни и не можех да си спомня кога за последно бях излязла от къщата. Отново седях облегната на дървената рамка на прозореца, когато ги видях да идват. Отворих вратата и ме посрещнаха в мълчание. Богдан, Идания, Арон и още един войник с жесток пресен белег на лицето си. Стояха пред двора като неканени гости и единствено войникът се осмеляваше да ме погледне в очите.

Вече знаех. Усетих го още преди момчето да си отвори устата. За това не бързах да го чуя, не плачех, не виках, не се молех, не проклинах. Исках да го посрещна с достойнство. Тръгнах към тях боса през снега, с вдигната глава и изправени рамене.

„Госпожо, съжалявам, че ви нося такива новини, но вашият съпруг, капитан Рорик… Той е паднал в бой. Батальонът на генерал Веран е бих хванат в засада в горите по пътя към Рана. Няма оцелели.”

Думите му избледняха докато реалността ми се сриваше. Последните думи за любов, които ще получиш, когато обичаш войн. Паднал в бой. Толкова далечно, толкова сиво, толкова неемоционално. Така са се чувствали онези хора, които загубиха бащите и братята си. Докато аз държах Рорик в ръцете си последните два пъти. Те викаха и плачеха, и сега беше мой ред.

Болката от смъртта му не нараняваше. Знаех, че той беше приел съдбата си с достойнство. Това, което ме нараняваше, беше, че трябваше да живея без огъня му. Боговете взимат най-добрите рано, и Мора го искаше толкова отдавна. Е, сега го имаше. Животът ми даде всичко, само за да си го вземе обратно.

Те продължиха да говорят, но аз не ги чувах. Не усещах вятъра или студения сняг под краката си. Обърнах се, исках миг по-скоро да се прибера вътре. И веднага спрях на място. Видях десетки малки сини цветя, сини като небето, които се бяха подали над снега. Семената, които бе посял бяха цветя. Цветята, които толкова обичах.

„Обичта му към теб е завинаги.” - каза Богдан зад мен.

Паднах на колене и взех едно от цветята. Държах го нежно с две ръце, сякаш беше направено от стъкло. Сълзите ми паднаха върху малките му листенца, и лицето ми се разчупи с малка усмивка. Рорик винаги спазваше обещанията си.