Рорик се научи да плеви градината почти толкова добре колкото въртеше меча. Поливаше я редовно, но не пропускаше и тренировката на гвардейците. Беше човек, който отчаяно търсеше красота, но нещо вътре го тласкаше към грозотията на боя. Нежните стъбла на растенията го впечатляваха колкото и острието на оръжията.

Но живота ме е научил на някои жестоки уроци. Няма вечна скръб, но няма и вечно щастие. Имах живота, за който толкова силно копнеех и се молех. Преодоляхме предизвикалтествата, които боговете ни хвърлиха и глупаво мислех, че най-сетне бяхме спечелили благословията им. Но в живота няма щастие, само облекчение от страданието. Затова, когато години след предишната война, Морана отново повика мъжа ми, той нямаше друг избор освен да хване меча си и да влече в обятията ѝ.

Тя не дойде лично, не почука на вратата ни. Не, тя никога не го прави. Изпрати трима бронирани мъже, които дойдоха да търсят Рорик една есенна вечер. Той беше в градината, както винаги, когато чух тропота на конете им пред къщата. Погледнах през прозореца и веднага усетих, че нещо не е наред. Поздравиха се един друг и разговоряха и говориха цяла вечност. Едва дочаках да се отдалечат, за да изскоча от къщата.

“Кои бяха тези? Какво искаха?”

“Това… беше генерал Веран. Той ръководи въоръжените сили на дома Бозмаров. Служих под него миналия път.” - отговори Рорик.

“Какво искат? Войната приключи. Ти каза. Какво искат от теб?” - почти извиках.

“Има бунт…” - започна Рорик.

“О, не. Не, не, не, не, не.”

“Ще бъде само няколко седмици. Искат да съм капитан на един от отрядите.” - каза ми той.

“И ти каза не? Отказа нали?” - казах аз, докато сълзите ми пълнеха очите.

“Само този път. Един последен път” - каза той.

“Не… Не… Защо го правиш това, Рорик? Как можеш да ни накараш да минем през този ужас отново? Аз не мога… Аз не мога да го издържа още веднъж.”

“Правя го за нас! За нас! Мислех, че от всички хора, ти ще да разбереш! Можем да изградим живот за нашите деца, в който няма да трябва да проливат кръв, за да оцелеят. Мога да получа позиция в армията на Бозмаров и да ми плащат.”

“Аз не искам това, Рорик. Единственото, което винаги съм искала, си ти.” - казах аз.

“Не мога да ни позволя да гладуваме, Аня. Не мога да правя нищо друго. Това е единственото, в което съм добър. Единственото, което обичам. Не мога да строя, не мога да разказвам приказки в кръчмите, дори не мога да накарам цветята в проклетата градина да растат.” - той извика и ме погледна със сълзи в очите.

Отказвах да вярвам, че това се случва. Мислех, че е някаква жестока шега, кошмар. Но в гласа му нямаше съмнение и нито сълзи, нито гняв или молби нямаше да накарат Рорик да си промени решението. Не можеш да отнемеш война от боя. Той не го правеше от морален дълг.

Той се биеше, защото това беше единственото, което можеше.

След седмица помогнах на Рорик да сложи бронята си, да прибере меча си в ножницата и да завърже щита на гърба си. Вървях с него до това място на площада, което мразех в дъното на душата си. Познатият път, по който вървяхме, всеки път, без да произнесем дума. Държахме се за ръце здраво, чувахме само звука на стъпките ни в калта и виковете на войниците в далечината. Така изпратих Рорик, капитан на четвърта рота.

“Донеси ми цвете.” - казах му аз.

“Ще.” - отговори той с усмивка.