Лятото беше дълго. Ужасна жега и разрушителни градушки се редуваха върху реколтата ни, оставяйки ни с малко за зимата. Дължах на Рорик да живея нормално, до колкото мога, в негово отсъствие. Опитах се да дам сила на другите жени, които имаха нужда от нея. Когато не работехме, Идания и аз ги събирахме, за да споделим това, което ни тежеше на ума. Помагаше. Един път, когато Идания и аз бяхме сами, си позволих малко слабост.

„Правя се на смела пред останалите, но съм в чиста агония, Идания. Надявам се да се върнат по-скоро.”

„Аз също.” - каза тя, подсмръкна и ми се усмихна.

„Как можеш да си толкова спокойна? Как можеш да си толкова силна, докато ние едва се държим? Понякога направо се побърквам като те гледам толкова усмихната докато Богдан е далеч” - вече не можах да го задържам в себе си.

„Обещай, че няма да кажеш на никой. Особено на Богдан.” - каза тя и се огледа наоколо.

„Обещавам.” - отговорих аз.

„Спя с един от овчарите. Отвлича ума от цялото това нещо и знам, че все ще си имам някой тук дори и на Богдан да му се случи нещо” - каза тя и избърса носа си.

Явно всеки си намира начин. Все пак, рамката на прозореца беше единствената утеха, от което имах нужда. Всяка път, когато можех, хвърлях поглед в далечината, ей така, просто за всеки случай.

Но това лято ме научи, че не всички чудовища се крият в горите, и не всички врагове са имперски. Някои са тук с нас. Сега, когато Рорик ми отново се биеше, Арон беше човекът, който ми помагаше. В една особено гореща вечер, накуцвайки, ми донесе вода от кладенеца и ми дожаля да го отпратя обратно с празни ръце. Но явно той обърка учтивостта ми за нещо друго.

„Това е най-малкото, което мога да направя.” - каза Арон, а ръката му намери пътя си високо по бедрото ми, докато седяхме и говорихме.

Станах и се дръпнах веднага, но това само го разгневи.

“Каниш ме, а сега се дърпаш?” - каза той и стана след мен.

„Омъжена съм, Арон. За твоя приятел.”

„Е, той не е тук, нали?”

„Той ще се върне”

„Имаш ли представа какво става там? Наистина ли мислиш, че той ще се върне оттам два пъти?”

„Благодаря ти за водата, но трябва да тръгваш.” - казах аз.

„Винаги съм те харесвал.” - каза той и се протегна към ръката ми - „Боговете ти ще ти простят.”

„Напусни къщата ми, Арон!” - казах и направих още една стъпка назад.

„Той е мъртъв!” - каза Арон през зъби - „Лежи в калта със стрела през врата. Дори ако още диша, с вероятно вече е спал с повече курви, отколкото можеш да броиш, освобождавайки завладяните села. А ти ще седиш тук сама, чакайки го?”

Събрах всичката смелост, която имах в мен, за да не заплача от картината, която той изрисува. Погледнах го пряко в очите и извиках.

„Можеш да имаш тялото ми, но Рорик ще се върне, и аз ще му кажа. Той ми даде обещание. Напусни къщата ми и се моли, че ще те пожаля, сакат нещастник такъв! Знаеш на какво е способен мъжа ми.”

Боговете са ми свидетели, че мислех това, което казах.

Арон тръгна, не защото го бях уплашила, а защото не вярваше на собствените си думи. Той не вярваше, че Рорик е мъртъв, но се надяваше, че аз ще го направя. И двамата знаехме, че съпругът ми държи на обещанията си, и той спази и това. Когато камбаните отново зазвъняха, аз се спуснах към площада.

Той вече беше там, чакаше ме със синьо цвете в ръка, синьо като небето.