Държах го така, сякаш аз бях победителят. Когато Рорик излезе от строя, се чувствах сякаш го издърпвах от обятията на самата Мора. Всички бяха облечени в брони, белези и ужасна смрад. Държах го в знак на протест, без да ме интересува какво се случва около мен. Спасих човека, когото обичах, от ръцете на любовницата му.

Погледнах го и видях очите му. Този чифт огнени очи, които бях свикнала да виждам преди да заспя. Тези очи, които толкова добре познавах. Този път не видях тъмнина в тях, само любов.

Той постави цветето в ръцете ми, и една моя сълза падна върху него като утринна роса. Нежно хвана брадичката ми и я повдигна, а аз усетих грубите му длани.

„Любовта ми към теб расте като сините цветя” - каза той, гледайки ме в очите.

Същата вечер легнахме на тревата зад къщата. Рорик беше по гръб, а аз бях притисната към гърдите му. По листата вече се виждаше първото докосване на есента. Нощта скриваше жълтите и червените им цветове, но хрущяха като стар дървен под. Време от време вятърът откъсваше едно листо от дървото над нас, позволявайки ни да видим луната и звездите на небето зад него.

Боговете ни даваха подарък за всичката болка и страдание, които трябваше да издържим. Техните действия не винаги бяха ясни за нас, но всички можехме да оценим красотата на есенна нощ. Колко лесно е да се приемат тези моменти за даденост. Сезоните идват и си отиват всяка година, но споделянето им с някого е истинският подарък. Но аз не се осмелих да погледна Рорик в очите в цялата тази хармония. Лежах там, чудейки се дали той е тук сега. Боях се, че може би ще видя този празен тъмен поглед, който видях последния път. Погледът, който не виждаше. Страхувах се, че може би съм сама с листата и звездите.

„Монета за мислите ти.” - каза той, за моя изненада.

„Чудех се дали се прибра цял този път.” - казах след момент мълчание.

„Е, всичките ми крайници са все още закачени. Но смъкнах няколко килограма” - отговори Рорик и се засмя.

„Не това имах предвид. Имам предвид… дали дойде цял тук.” - и докоснах гърдите му с пръст.

Той вдиша дълбоко, и погледна в далечината. В този момент помислих, че отново го загубих. Съжалих, че зададох въпроса. Трябваше просто да се пошегувам и да се радвам на момента.

„Мразех себе си за нещата, които направих” - продължи той, за моя изненада - „Убивах хора за причини, които не разбирах. Царя не можа да реши спор за земя, и аз трябваше да търся отплата. Защо?”

„Но си по-добре от последния път. Виждам го в теб.” - казах аз.

„Намерих причини да се помиря със себе си и причина да се бия.” - отговори Рорик.

„И каква е тя?” - попитах.

„Другите изпълняват дълга си и скриват меча, забравяйки го. Няма разлика с работата на полето за тях. Но моите ръце никога не забравят меча. Аз съм боец, и тук и там. Когато Богдан се върне, той става строител. Когато аз се върна, аз съм все още същият. Но имах и друга причина - имах обещание, което трябваше да спазя. Всеки един от тези бедни негодници искаше да те предам и да наруша думата си. Не можех да го направя.”