Всеки ден без Рорик беше агония. Времето отказваше да тръгне отново, докато краката му не прекрачеха прага. Всяко почукване на вратата звучеше като удар с камшик, защото знаех, че не е той. Стоях, облегната на дървената рамка на прозореца, гледайки към далечните хълмове, надявайки се да видя армията да се появи над тях. Да видя ветреещите се знамена, да чуя смеха и виковете им и да видя червената му коса някъде там в тълпата.

Чудех се къде са сега. Гледайки картата на стената, плъзгах пръст по малките нарисувани къщички и сините линии на реките - толкова незначителни, но те бяха светът за мен. Рорик беше някъде там. Чудех се дали вече е трябвало да се бие. Дали беше държал меч с ръката, с която галеше косите ми? Дали беше крещял с гласа, с който ми казваше, че ме обича?

Искаше ми се да беше отказал призива на оръжието. Но когато царя отиде на война, той само заповядва. Но и дори да можеше, Рорик не би останал, не и ако приятелите му трябваше да се бият. За това си останах само с вечерните молитви да е оцелял още един ден. Гледах звездите и луната сякаш са ми най-скъпото - знаех, че го прави и той. Ако все още беше някъде там.

Ходех на пазар редовно, не толкова, за да си купя нещо, колкото да слушам слуховете, които обикалят из града.

“На сестра ми мъжа ѝ е граничар и каза, че имперци не са виждали от седмици вече” - обясняваше едно момиче.

“Чух, че и на север се бият, племената пак сигурно. Докато царя е на другата граница кой ще ни пази? Живи ще ни изгорят, казвам ви!” - крещеше истерично друго.

“Няма да се плашите, госпожици. Единият ми братовчед, тъкмо го върнаха, че го ранили и каза, че нашите момчета правят чудеса от храброст там” - чух един търговец да уверява две жени.

Надеждата винаги водеше до по-добри продажби.

Слуховете за победа за мен бяха неоспоримата истина, без значение колко невероятно звучаха. Всичко друго сляпо наричах съмнение, несигурност и страх. Те ще победят, и той ще се върне. Със сигурност. Но тези седмици изтощиха цветовете на нашето село, въпреки надеждите ми. Когато отивах на пазара, бях свикнала да чувам смях и викове. Цените се вдигаха всяка седмица, заради трудното пътуване, а хората нямаха воля дори да се пазарят. Е, поне някой печелеше от войната.

„Аня! Радвам се да те видя, Аня!” - тънък глас извика зад мен.

Идания успешно се промъкваше през тълпата, въпреки скромния си ръст. Мъжът й също се биеше, но тя винаги беше в добро настроение, винаги се усмихваше. Това слабо, малко момиче, което изглеждаше готово да се счупи всяка минута, понасяше целия ужас по-добре от мен.

„Радвам се да те видя, Идания. Як се справяш?” - попитах.

„О, добре съм, но студът не ме пропусна и тази година.”

Все едно някога я пропускаше.

„Какво намери днес?” - попитах, като видях платнената чанта висяща от малките и ръце.

„Прежда!” - тя извади ярко синя вълнена топка - „Търговецът каза, че я е взел от север. Там я боядисват с някакви цветя, и е синя като небето. Виж! Ще наплета нещо на Бохдан когато се върне. Ще му хареса.”

Когато се върне. Никаква тъга или съмнение в това крехко момиче. Тя беше силна като желязо с течащия си нос и наивна усмивка. Реших да обиколя пазара с нея още веднъж, само и само да си открадна малко от нейната увереност и да спра да гледам към хълмовете за Рорик поне за малко.

Но в момента, в който се разделихме вината ме стисна за гърлото. Всяка усмивка беше престъпление докато него го нямаше. Непознатото боли най-силно. Просто исках вече да знам дали трябва да плача от радост или да викам от отчаяние. Но малката Идания ми даваше кураж без да знае и всеки път я намирах, за да слушам монолозите ѝ за вълна и прежда.

Една сутрин, готвейки се за поредната обиколка на пазара чух камбаните да бият. Преди да успея да стигна до вратата, чух и роговете в далечината.

Армията се връщаше.