Пясъчният часовник, който държеше времето толкова стиснато, го изсипа всичкото наведнъж. Хвърлих първата дреха, която намерих, и полетях надолу по хълма. Бягах през тесните улици, крачех през калта, бутах хора и добитък глуха за виковете около мен. Всички правеха същото. Всички ние имахме някого там.

Но аз не се интересувах от техните мъже, техните бащи и техните братя. Мислех само за моят човек, който ми бе отнет. За мен имаше значение само той да се върне цял.

Когато стигнах до площада на градчето ни болката в краката и гърдите ми беше неистова. Колоната от войници вече минаваше, а аз дори нямах сили да вдишам, за да извикам името му. Но не се наложи да го правя. Цветът на косата му беше като огън, а очите му бяха искрата, която го е запалила. Можех да го разпозная във всяка тълпа.

Хвърлихме се един към друг. Нямах сили да говоря, нито пък Рорик. Държах го в ръцете си, докосвайки и стискайки раменете му, ръцете и главата. Просто, за да се уверя, че наистина е той.

Около нас хората викаха от радост и плачеха от болка. Бащата, който получи сина си обратно, и майката, която не успя. Сестрата, която получи наранения си брат, и жената, която получи само разбито сърце. Тръпката от победата и агонията от поражението. Въпреки че спечелихме войната, много от хората около мен загубиха. Но аз не се интересувах от тях. Колкото и жестоко и дивашко да е, аз се интересувах само от него.

Аз спечелих моята война.

„Обичта ми към теб расте като цветята в полетата” - прошепна ми той.

В протегнатата му ръка стоеше малко синьо цвете, синьо като небето и времето най-сетне започна отново.

Всеки ден през отсъствието му се молех на боговете. На Перун и Сварог и на всеки друг бог, за когото майка ми беше ми разказвала. Единственото, което исках на този свят, беше той да се върне. Но както казват, внимавай какво си пожелаваш. Боговете може и да ти го дадат. Рорик, който получих в замяна, не беше нищо като този, който изпратих на война преди месец.

Копнеех за всичко, което считах за обикновено. Разговорите за времето, разходките из пазара и оплакванията му за киселите домати. Кавгите за това кой е оставил вратата на добитъка отворена бяха скъпоценен спомен. Но нищо не можеше да бъде същото, без значение колко отчаяно се опитвахме да го направим. Като камък, хвърлен в реката, тези вълни от войната щяха да отекват, докато животът ни свърши. Водата никога повече нямаше да бъде спокойна.

Само веднъж попитах за това. Пролетта идваше и пихме горещ чай от билки, преди да отидем на полето. Идания ме учеше да тъка, а аз показвах на Рорик безформените ризи, с които толкова се гордеех. Той ми казваше как иска да се научи да строи или може би да направи малка градина пред къщата. Наслаждавах се на аромата на билките, на допира на дървената маса под лактите ми и на случайната целувка върху челото ми.

Но тогава ставаше нещо.