Животът не е само тъга въпреки всичко. В даден момент трябва да се помирим с демоните си, защото те също са част от нас. Не това, което правим, е важно. Важното е защо го правим. Рорик отнемаше живот, но всички го гледаха с уважение, защото той го беше направил с цел. Ако не беше се бил всички ние бихме страдали. Той носеше болката за всички нас и извърши делата, които ние бяхме неспособни да направим. Все още имаше безсънни нощи и мразеше песните за война, но не мразеше себе си.
За пръв път през тази година отново живеехме. Правехме задълженията си, но се смеехме. Имахме кавги, но правехме любов. Той беше тук, той беше с мен. Не правеше нещата от задължение, а защото искаше. Живеехме както миналата зима, преди амбициите на царе да го отнемат. Никога не бях предполагала какво съкровище сме имали в скучното ни ежедневие
„Ще отида да видя Арон. Не съм го виждал, откакто се върнах.” - каза Рорик една сутрин.
„Кажи му, че го поздравявам.” - отговорих аз.
По-късно следобед той се върна с Арон и Богдан - войнът, куцият и строителят.
Богдан ме прегърна здраво, а Арон ме поздрави тихо, без да ме поглежда. Аз не му казах нищо. Да живее със себе си бе достатъчно наказание за това чудовище.
„Изглежда, че нашият най-голям войн е решил да стане градинар.” - каза Богдан.
„Е, трябва да започна от някъде. Взех си семена от равнините и искам да направя градина.” - каза Рорик.
„Искаш да сееш цветя? Да не те удариха по главата?” - попитах аз в недоумение.
„Хайде, хайде, не ме дразни. Аз ще се грижа за тях.” - засмя се Рорик и подаде на другите двама лопатите.
Потиха се над градината цял следобед. Когато приключиха им приготвих храна и ги поканих вътре. Арон отказа, но Богдан хапна с нас, преди да се върне у дома при Идания. Човек не става толкова голям, отказвайки.
„От кога правиш такива неща?” - попитах.
„Осъзнах, че през целия си живот не съм създал нищо. Не съм построил фонтан или мост. Най-вероятно никога няма да го направя, но мога да засея няколко цветя.” - отговори той и се усмихна.
Тази есен Рорик стана нов човек.