Изведнъж Рорик вече не беше тук. Очите му блуждаеха, гледайки през прозореца. Усмивката му замръзваше и челюстта му се стягаше. Гледаше, но не виждаше. Той отново беше там. Някъде из полетата, в маршируващия строй, някъде където боят още продължаваше, а виковете все още се чуваха. Някъде, където аз не можех да го последвам.

„Монета за мислите ти” - казах и сложих ръката си върху неговата.

Когато потъвах дълбоко в мислите си, той ме изваждаше от тях с монета. Аз му споделях какво бе обзело ума ми, а понякога дори си прибирах и паричката. Но когато аз го направих, той не каза нищо, просто издъхна остро и ми подари една измъчена усмивка.

Докоснах рамото му, прегърнах го и го държах така докато се върна. Остана с мен за малко, после отново отиде там, обратно в строя. Погледна надолу със свити рамене, накланяйки чашата на ръба ѝ. Не знам какво ми даде куража да задълбая тази сутрин. Може би беше идиличната красота в цъфтящите дървета, но сърце не ми даде Рорик да я развали с меланхолията си. Мислех, че беше крайно време да продължи напред.

„Хей… Вече си у дома…” - казах и взех ръката му в моите две - „Свърши. Ти си герой!”

„Не съм герой.” - Рорик изкрещя.

Погледа му падна върху мен за не повече от секунда, но видях нещо в него. Това не бяха очите, пълни с любов и страст, които толкова обичах. Имаше нещо в тях, нещо, което той откри там, на бойното поле. Този ден, нещо погледна обратно от тъмнината на зениците му. Това беше първият и единствен път, в който се осмелих да го нарека герой.

“Ще видя как е Арон” - каза той и измъкна ръцете си от моите.

Днес не му трябваше грижата ми. Арон беше най-добрият му приятел. Висок, силен, с няколко години по-голям от Рорик. Бяха израстнали заедно в církвата и от тогава бяха неразделни, дори и когато трябваше да заминат да се бият тази пролет. С изключение на някоя синина, раните на Рорик бяха невидими. Арон, обаче, се върна куц, обречен цял живот да се подпира на бастун.

Останаха си неразделни и след това. Рорик постоянно ходеше при него, но усещах, че повода не беше само приятелството им, а вината, че се е върнал невредим.

Дните минаваха и аз се свикнах с този нов живот. Той продължаваше да изчезва, понякога за не повече от няколко секунди, понякога за час, а понякога цял следобед гледаше празно през прозореца. Той се опитваше, виждах това. Усмихваше се, смееше се. Говореше нежно и ме прегръщаше. Но изглеждаше сякаш живее на сила, сякаш тичаше във вода. Правеше нещата от необходимост, а не от желание.

Очакваше се той да бъде силният, и той беше, без значение какво му коства това. Исках той да сподели тежестта си, но тя беше негова за носене.

Той се върна без рани, но с каквото и да се бяха били там на границата, be унищожилo характера му, личността му. Но въпреки това аз ценях всеки момент, в който моят Рорик успяваше да пробие. Обичах разходките ни около езерото. Тежката работа на полето и чая сутринта преди това. Давах му това, от което се нуждаеше - любов и търпение.

Всяка година отбелязвахме края на зимата, но тази година дори празненството ни не беше празненство. Трудно бе да се веселиш докато новините за нови и минали боеве не излизаха от устите на хората. Обаче всички се нуждаехме от малко бягство и поне дребен повод за радост. Когато сълзите поизсъхнаха децата събраха клонки, листа и козина и ги завързаха заедно за да направят голямата фигура на Мора, богинята на зимата и всичко, което идваше с нея. Обвихме я с бяло одеало, направихме голяма клада и всеки донесе стол или маса, която да сложи наблизо.

„Я кажи, каква беше работата с Мора?” - попита Рорик, докато гледахме пламъците.

„Всеки път ли?” - попитах.

„Хайде, хайде, ние си имаме един бог и той е мъртъв. Нищо друго не можем да направим за него освен да отидем в църквата. Вие колко имате… десет? И всички си имат своите ритуали.”

„Все още не мога да повярвам, че не са ви научили поне на това. Какво правихте като малки докато горяха Мора?”

„Научиха ни, че е забранена. Както и останалите.”

„Това изглежда ли ти забранено?” - казах аз и вдигнах ръце към празненството, на което се бе събрало цялото градче.

„Ще ми разкажеш ли или да се пробвам при свещеника?” - каза той и се засмя.

„Мора, скъпи Рорик, събира душите на падналите и ги отвежда към далечния изток. Изгаряме я в началото на пролетта, за да прекратим царуването й и да дадем живот на сестра й. Лада, богинята на красотата, се издига от огъня, за да донесе нов живот със себе си.”

„А, да тя беше тази, която умира всяка пролет и се ражда отново през зимата.”

„Морана не умира. Тя се превръща в Лада. Двете са едно и също.”

„Чакай, Мора или Морана?”

„И двете.”

Той пое дълбок вдъх.

„Тогава кой събира душите на мъртвите, когато не е зима?”

„Никой. Те се скитат около мястото, където са умрели, чакайки снега да върне Мора. По същия начин, по който цветята чакат Лада. Старците блуждаят из къщите, в които са заспали за последно, удавниците плуват във водите, където са вдишали въздух за последно.”

„А войниците се разхождат из старите бойни полета. Добре е да го знам знам. Може би ще имам възможността да помарширувам още малко в калта другия път преди да тръгна на изток.” - каза той.

„Дори не си и помисляй такива неща!”

Арон също се присъедини към нас, а празника продължи до късно през нощта. Шутове жонглираха, разказвачите на приказки не млъкваха, а още и още животни се печаха на огньовете. Живеехме в сянката на крепостта на Бенесови. Градчето ни беше израстало около нея като плевели, запълвайки всяка малка празнина между пътищата. Боляринът ни оставяше да изпратим зимата както трябва, макар, че той бе приел мъртвия бог на Рорик като свой. Не всички владетели бяха толкова щедри към остарелите вярвания на хората.

Но от всичко на празника най-обичах танците. Песните и ритмите превръщаха кръвта ми в огън и минавах през масата само, за да го доразпаля с чаша вино.

“Предавам се… Не мога повече, трябва да почина!” - засмя се Рорик и седна на пейката, останал без дъх.

“Днес те победих, войниче! Имперците е трябвало да танцуват, не да се бият.” - пошегувах се аз.

Всички се смееха, дори Арон пееше и ръкопляскаше от пейката. Бедната душа, сигурна съм, че би искал да скочи и танцува и тропа, но за него ходенето беше подвиг. Видях Идания и съпруга й, ръка за ръка. Когато повечето хора вече нямаха сили да танцуват, масите се напълниха отново, а музикантите засвираха бавна и спокойна мелодия. Певецът, мъж с гъст мустак и колосален корем, пееше една от старите любими песни на градчето.

Това беше военна песен, разбира се. Хората търкаха очите си защото бяха загубили някого или познаваха някой, който е загубил някого. Те имаха нужда да знаят, че болката им е споделена. Това ги лекуваше, поне малко. Сълза се спусна по бузата на старец и младо момче сложи ръка на рамото му. Простичък жест, за да покажеш, че знаеш и разбираш. Те се погледнаха, без да казват нищо. Не им трябваше. Единият загуби син, другият баща. Но тук в градчето поне имаха един друг.

“За падналите ни момчета.” - извика някой и разля от виното си по земята за тях.

“На здраве, момче, герой си ти.” - каза друг и повдигна чаша към Рорик.

Ех тази дума.

Песента продължаваше в цялата си красота и тъга. Мелодията нежно те потапяше в миналото, така че да можеш да изплачеш болката и след това отново те изваждаше. Всички ние се нуждаехме от това. Всички ние, освен Рорик.

С всяка сълза, капнала по масите, виждах как той ставаше все по-напрегнат.